Тялото е може би най-достъпният обект за перфекционистичния стандарт. Постоянно е с нас, виждаме го всеки ден и изглежда като нещо, което може да се измери и контролира. Втората част от поредицата е точно за това: как перфекционизмът стига до телесния образ и защо само промяната на тялото често не е достатъчна, за да се промени и отношението към него.
Тръгваме от теорията за обективизацията на Барбара Фредриксън и Томи-Ан Робъртс и от самообективизацията, тоест от навика да гледаш тялото си отвън, вместо да го усещаш отвътре. После стигаме до интероцепцията и до цената, която се плаща, когато вниманието се измести от глада и ситостта към правилата и огледалото. Говорим за социалните мрежи през теорията за социалното сравнение и модела на двата пътя на Ерик Стайс, а след това за семейството, в което стандартите се усвояват най-рано. Накрая стигаме до разграничение, което можеш да приложиш веднага: едно и също поведение изглежда еднакво отвън, но не е едно и също, когато идва от грижа и когато идва от страх.
0:00 Въведение: втората част от поредицата
0:54 Защо тялото е най-достъпният обект за стандарта?
2:16 Телесният образ не е мнение за външния вид
3:49 Теорията за обективизацията и вътрешната камера
4:50 Какво показват изследванията за самообективизацията?
5:39 Тялото като част от идентичността
6:58 Парадоксът: стандартът се премества напред
7:34 Стандартът е по-еднообразен от хората
8:36 Интероцепцията: да усещаш тялото отвътре
10:36 Социалните мрежи и сравнението нагоре
11:30 Кой създава образите и кой ги приема за норма?
12:34 Моделът на двата пътя
14:19 Грижа за тялото или доказателство за дефект?
14:47 Семейството, в което се учат стандартите
15:19 Как тревогата за тялото минава през поколенията?
16:28 Обещанието, което стандартът носи
17:19 Проблемът рядко започва от тялото
18:06 Едно и също поведение, различен източник
19:36 Следва хранителното поведение
